Първа стрела.
Право в целта.
„Тя трябва да се гордее с мен. Трябва да й покажа, че съм достойна.“
Повтаряше си го като мантра, която не трябва да излиза от главата й. Повтаряше си го, за да успее да изстиска и последната сила от съществото си и да я вложи в стрелите. Повтаряше си го, за да стане най-добрата.
Несая знаеше, че е подценявана. Знаеше, че природата й е далеч от стрелбата, лова и битките. Всички останали също го знаеха и това дълго време се забиваше в съзнанието й като острие, карайки я да се чувства слаба и безпомощна. Но това приключваше сега. Те не осъзнаваха колко сила й даваха, карайки я да става все по-добра ден след ден. Да тренира повече и по-усилено. Защото само едно мнение имаше значение. Нейното. На Великата жрица, която ги събра и ги научи на всичко. Тя не трябваше да съжали нито за миг, че я е приела в семейството си, когато Сая имаше най-голяма нужда от това. Сега те бяха нейното семейство и тя нямаше никога да го забрави.

Втора стрела.
На два сантиметра от първата.
„Никой не може да ме сломи, само да ме направи ме по-силна.“
Пое си дъх преди да се протегне за следващата стрела. Дълбок, успокояващ. Спомените за доведената й майка винаги отваряха вратичка към душата й, която тя иначе не познаваше. Само тя можеше да я накара истински да загуби контрол над чувствата си и иначе спокойния си нрав.
Ядосваше се на нея, че я беше лъгала толкова години. Беше се представяла за нейна майка, убеждаваше я в героичната смърт на баща й. Казваше й, че я обича. Лъжа. Лъжа. Лъжа.
Ядосваше се на себе си, че беше толкова сляпа. Сега виждаше, че добротата й всъщност е била глупава наивност. Виждаше, че всички оправдания, които бе представила пред самата себе си за тази жена, бяха просто плод на въображението й. Стараеше се да оневини всяко действие на Саманта, всяка нейна лоша постъпка, която я караше да се чувства нещастна. А тя бе нещастна през цялото време.

Трета стрела.
Забита в тялото на прелитащ гълъб.
„Калиста не е мен.“
За момент забрави коя е, черно петно се появи пред очите й и тя не можеше да контролира действията си. Целта й се промени и стрелата отлитна високо. И уцели. Но не беше там, където трябва.
- Несая! – чу плътния глас зад себе си, но не му обърна внимание, дори не се опита да разпознае чии е. Просто наблюдаваше птицата, която се спускаше към земята. И сякаш й отнемаше векове.
След като падна с приглушен звук, Сая тръгна към нея. Бавно, спокойно, сякаш нищо необичайно не беше станало. А вътре в нея бушуваше буря.
Буря, която се засили при вида на кървавото петно върху нежната перушина на птицата. Но тя не беше такава, не беше жестока. С мишената беше лесно, но при вида на раненото същество остана безмълвна. Нещо в гърдите й се сви до болка и тя разбра, че не може да рани друго живо същество, без да рани себе си. Магията й бе, за да дава живот, а оръжията го отнемаха. Тогава се закле повече да не докосне лък.