Лирия бе открила способността си след десетата си година, когато бяха започнали да ѝ се присънват различни картини. Всичко около нея беше нормално. Дърветата бяха все същите, цветята не променяха цвета си, постройките си бяха на място. С единствената разлика, че ги виждаше през чужди очи. Една нощ погледът ѝ се извисяваше сякаш от облаците, карайки същите тези дървета да не изглеждат толкова величествени и огромни, на другата – погледът й се плъзгаше под цветята и стигайкии до дърветата, започваше да се увива около тях.
“Сънища на едно дете.”, бихте казали.
Лирия ги възприемаше по същия начин. Радваше се на пъстрите картини в тях, всяка нощ виждайки ги от различен ъгъл и перспектива.
Беше ясна нощ. Луната бе необикновено голяма и пълна. Сребърният й блясък се отразяваше от неголямото езеро в близост. Погледът на лейди Мормонт се разхождаше из поляната. Всичко наоколо изглеждаше приказно, беше един наистина красив сън, макар и различен от предишните. В сънищата й обикновено беше слънчево, виждаше града и околностите му. А сега нямаше нищо наоколо, освен тази поляна, гората зад гърба й и кристалното езеро на няколко крачки. Поседя още малко на поляната и пристъпи напред. Стъпи във водите на езерото и свали поглед. В отражението на повърхността видя вълк. За първи път виждаше отражението си в съня. Събуди се рязко, задъхана. Това беше един от първите сънища, които я накараха да повярва в способността си.
Започна да се осъвършенства, прекарваше все повече в съзнанието на животните, улисваше се в това да вижда през техните очи. За едно дете подобна дейност бе крайно интересна, беше като игра. Докато Лирия не порасна, а заедно с нея порасна и играта. Виждайки различни тайни, прелюбодействия, осъзна, че тази игра може да е опасна за противниците на семейството й. Бе все още малка, за да се впусне с пълна сила в интригите, от които се опитваше да стои настрана, но се чувстваше добре, когато знаеше, че не беше безащитна. Не можеше да борави с оръжия като сестра си Лиана, но можеше да изполва съзнанието си като такова.