Роуз Тъли често сънуваше годеника си. Помнеше вълнението в сутринта на сватбата си. Помнеше и страха от неизвестното, който се прокрадваше в мислите й. Годеникът й беше добър мъж, който произлизаше от силно семейство. Но макар Роуз да облече красивата си сватбена рокля, сватбата така и не се състоя. Тя беше добра дъщеря и знаеше, че може да бъде и добра съпруга, но никой от семейството й не можа да я подготви за смъртта му. И Роуз често сънуваше точно онзи момент, в който виковете се разнесоха и видя мъртвото тяло на бъдещия си съпруг. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави безжизненото му лице. Искаше да помни силният рицар, който й подаряваше рози, но от него не беше останало нищо. Остана само онзи последен момент.

Случилото се в онзи ден я беше променило, макар да се опитваше да го крие. Справяше се добре. Каквито и мечти за щастлив живот да имаше преди това, се бяха разбили на парченца.


Беше едва дете, когато Таргариен бяха завладели континента. Макар нещата да се бяха развили добре за семейството й, тя още не може да избяга от онова чувство за несигурност, което носеше войната. Роуз беше смела или поне се опитваше да вярва в това. Искаше да бъде като баща си, да има смелостта да се въздигне първа, когато никой друг не го е направил все още. Тя никога нямаше да бъде драконов ездач, като жените от рода Таргариен, не умееше да борави с меч, нито с някое оръжие, но й се искаше да бъде някоя, да бъде опасна, да живее. Точно това желание я изпълваше всеки ден, когато се събуждаше.