Амбиция. Целият му живот бе задвижван от тази простичка дума. В началото бе просто едно желание, но с годините се бе превърнало в болест, която бавно, постепенно и сигурно се разпростираше из тялото и душата му. Бе сграбчила сърцето му между черните си лапи и здраво впила прогнилите си нокти в плътта му. Амбиция за власт – безгранична и вечна. Бе не просто част от същността му, бе самият той. Не съществуваше Каол Ланистър без нея и Тя без него. Бе не просто олицетворение, а еквивалент в най-чистата си форма на тази дума. И не само... Бе толкова вманиечен в целите си, че бе продал душата си на дявола само за да получи средствата, за да постигне своя блян. Бе изминал дълъг и каменист път, бе платил висока цена – себе си. Никой не подозираше, че зад небесносините очи се криеше зло, което бе в състояние да погуби всеки и всичко. „Целта оправдава средствата“ бе неговото мото. Малко бяха хората чували за Каол Ланистър, ала всички щяха да запомнят името му.
Имаше късмета да се роди в подходящото семейство, с подходящите роднини. Бе първи братовчед на Лорен Ланистър, макар никога да не бе имал честта да прекара малко време с него. Майка му бе знатна особа омъжена за представител на рода Ланистър. За добро или зло, баща му бил нехаен, а майка му прекалено амбициозна. Детството си прекарал под зоркия поглед и напътствия на тази жадна за власт женица, която с всеки изминал ден пълнела главата на сина си с нейните мечти и цели, които тя така и не успяла да осъществи. В него тя виждала всичко, което тя е можела да бъде, а съвсем скоро и той самият започнал да вярва на не толкова празните ѝ приказки. Жената обаче не подозирала какво зло е събудила в крехкото на пръв поглед създание. Каол не просто вярвал, а знаел, че съдбата му е предначертала велико бъдеще. В пределите на опустошения Вестерос, за съжаление, не виждал нито възможности, нито средства за постигането на желаното. Затова на съвсем крехката възраст от 15 години заминал отвъд Тясно море за необятния Есос. За нещастие, корабът, с който пътувал младият принц, попаднал в буря, от която се измъкнали само дървените останки и разкъсаните платна с избродирания златен лъв.
За Каол Ланистър ни вест, ни кост. Някои смятали, че е загинал, други пък вярвали, че все някак е оцелял – загубен из необятните земи на острова. И се оказали прави. Там, в земите отвъд свещените места на халазарите, Каол пребивавал дълги години в изучаване на вярванията на Червените жрици и техния бог. Навлязъл в тънкостите на кръвната магия, която с времето и с много кръв по ръцете си овладял. Стотиците жертви, които ненадейно попадали под студения му поглед, сковали сърцето му, превръщайки го в безпощадно и безчувствено същество. Думите любов и състрадание не значеха, дори не съществуваха в съзнанието му. Не бе нищо повече от едно чудовище, мотивирано от жаждата за власт и мъст. Усъвършенствал тайните на магията, Ланистър тръгнал към големите градове-пристанища на Есос, където успял да си набави достатъчно злато и достатъчно бърз кораб, за да се завърне на родна земя.
Във Вестерос бе никой. Бе просто един непознат за голяма част от власт имащите, някаква си роднина на семейство Ланистър. Дори лъвовете не знаеха кой и какъв е. Ала те нямаха повод за опасения и страх. Братовчед му бе дребна риба в грандиозния му план. Той искаше много повече, без значение каква е цената. За Каол незнанието им бе като дългоочакван подарък. Колкото повече го подценяваха, толкова по-добре. Ударът му щеше да бъде толкова неочакван, колкото и болезнен за всички глупаци, дръзнали да повярват, че войната е приключила. Тя тепърва започваше, а на чело бе той самият – Каол Ланистър, Черният лъв.