Кастамийр – необятният град под земите, криещ своите поданици сред пресъхналите златни и сребърни жили на величествените планини. На пръв поглед няколко колони, крепостна стена и тътен от ревностната борба между нестихващите морски вълни и мощните планински скали, под земните недра се криеше цял един друг свят изкъпан в богатства, разкош и суета. Място където егоцентризма, амбицията и мощ. Народът на Кастамийр бе създаден силен, за да издържат на планинските капризи. Несломими, за да не могат вълните на Тясното море да ги покорят. Безстрашни, за да не могат другите домове да им вземат това, което по-право им принадлежеше. Нямаше нещо, което да прекърши волята на този народ. Или така всички си мислеха.
В полумрака на зимата всичко затихна, сякаш Бащата бе протегнал сивата си ръка от дълбините на земните недра и собственоръчно бе уловил потока на времето. Като забучена с карфица муха, така и сезонът замра. Зимна дрямка налегна територията и я обковава в оковите на статичността. Шумотевицата се превърна в далечно ехо, като пътник, който е заминал без да се сбогува с никого. Зимата по тези земи винаги е била тиха, някак изкуствена. Погледнато от страни, ти прилича на човек с лепенка на устата, запечатана за следващите месеци. Ситните снежинки се посипват по поля и пътеки, мъглата всяка сутрин те посреща за "добро утро", а гарвановият крясък се увеличава.
Тази зима обаче, беше различна. Доста нетипична и сурова. Снегът падаше на парцали, без почти никаква почивка и натрупалите преспи стигаха чак до бедрата. Въздушните течения бяха толкова сухи, силни и смразяващи, че шибаха лицето като камшиците на робовладелците от Ессос. Честите бури се видоизменяха във вихрушки и имаше дни, в които не можеш да прекрачиш прага на собствения си дом. Капаците на прозорците постоянно бяха затворени, покривите на къщите натежаваха от натрупалия сняг, а цепениците в камините пукаха и цвърчаха, сякаш водеха война с бушуващия климат отвън. Дори гората изгуби своя блясък и често можеше да се видят скършени, изпопадали клони, а на места дори изтръгнати цели дънери, които едва се държаха за корените, като счупена врата за ръждясалите си панти. Шубраците бяха пълни с животински трупове и някой друг човешки череп. Смразяваща кръвта зима. Първата и последната такава, която Кастамийр е преживявал.
И тук идва въпросът "Каква е причината?". Такава имаше, но нито бе в природните условия, нито наказание от боговете. Земята се бе превърнала във втори дом на диваците отвъд Вала, а същината на тази промяна се криеше в една от галериите на вековния град под земите. Галерия, която сега се бе превърнала в родилно помещение за Лейди Рейн. След часове на родилни мъки под зоркото око на жрици, специално доведени от Лорд Рейн чак от червените храмове на Бравос и градините на Геленей, тя роди силно момиче, чийто рев само накара виелиците навън да се засилят.
След тази зимна буря хората на Кастамийр вярваха, че Кийра Рейн е лоша поличба, но само най-смелите, който се осмеляваха да изрекат своите мисли на глас ставаха храна за рибите в Тясното море или кръвта им и до днес краси галерите, запечатани от трусовете на планинските капризи. От друга страна жриците повтаряха на лорд Рейн, че дъщеря му е създадена за велики дела, че ѝ е отреден съдба, съвсем различна от всичко, което може да си представи. Че тя ще е самото превъплъщение на силата на планината. Горда и амбициозна. Надменна и несломима. Че един ден ще надмине дори него. Това само по себе си накара родителите ѝ да се отдръпнат от нея. Лишена от истински майчини грижи, Кийра отрасна отгледана от бавачки, специално подбрани сред жрици. Бащинските грижи също ѝ били чужди и заменени с тези на жреците и майстерите.
Не отне много време преди самата тя да попадне под примката на планината. Сърцето ѝ се превърна в студен камък, а желанията в крайно амбициозни и големи за лъжицата, с която Съдбата и Боговете я бяха дарили. Жриците, жреците, майстерите, всички те я научили как да бъде горда с това, което е. Как да изисква своето и никога да не се задоволява с нещо по-малко. Научили я как да бъде по надменна от Таргариен, по нахална от Дорнци. Как да си служи с всички долни номера, защото във войната няма правила, който да нарушиш. Показали ѝ как да владее зимната буря в сърцето ѝ и да примамва хората с нея, с грациозността, елегантността и безпощадността на тази величествена стихия. Как да бъде един тиран в красива обвивка под златни и сребърни прашинки.
И ето на, след двадесет и пет години Кийра Рейн, със сигурност бе едно от най-забележителните находища на Кастамийр. Дали ще те подведе със своята тайнственост, омае със сладки приказки за власт и величие или ще те превърне в контрапункт на живота и смъртта, веднъж докоснал се до нея, се хипнотизираш и никога не я забравяш, освен ако тя не пожелае.