Всеки и всичко има история, но понякога е много по-интересно да чуеш своята от някой друг. Хората говорят, а понякога между жлъчните им думи се прокрадваше истината, незабелязана и от главния герой в разказа им.
Бе късна есен, от онези мрачни дни, в които небето се навъсваше буреносно и сивите облаци сякаш докосваха изсушените клони на дърветата, полюшващи се призрачно насред притаена тишина. Брегът бе умълчан повече от обикновеното, а вълните, макар бурни и тъмни, се блъскаха глухо в голите скали. И въпреки това му се струваше, че никой не чуваше писъците на децата, нагазили дълбоко в мътните вълни. Астариън бе крехък и малък, дърпан и бутан в страховитата вода, докато пясъка се изплъзваше под краката му. В далечината още мяркаше златистата коса и индиговата рокля, над които течението взимаше надмощие. Пробва се да продължи, да пристъпи напред въпреки отпора на вълните, но крехките ръце на другата му сестра го спряха. И нейният писък остана недочут, сякаш всеки друг освен тях тримата бе изчезнал от лицето на земята. Бяха нагазили до малко над кръста в бурната вода, когато фигурата на Алейн изчезна от ужасените им погледи.
Когато децата най-накрая изтичаха в скромната къща на хълма, прогизнали и изпаднали в неподправена паника, продължиха да се чувстват съвсем сами, както на сивия бряг. Посрещна ги красива жена, с бурни къдрици, които сякаш искряха, подобно на благородно злато, на фона на сивите стени и прогнили мебели. Мястото ѝ със сигурност не бе тук, лейди на пре малка територия и неплодородна земя, по която вяло крачеха една шепа селяни. Винаги бе гледал майка си подобно на митично създание, твърде прелестно за този студен дом. Тъмно-сините ѝ, почти лилави очи не издадоха никаква емоция, а фините ѝ пръсти отново се захванаха с гоблена.
За Елия, подобно на децата ѝ се говореше много - неща, които Астариън дочуваше, изсъскани зад гърба му и процедени през зъби. Не питаше, защото винаги следваше някоя рязка десница върху бузата му. Наричаха я вещица, Таргариенско копеле, което се омъжило за баща му, само защото забременяла с Алейн. Това не го учудваше - Елия винаги бе хладна и мълчалива, сякаш дисасоциираща се от реалността на рода Бейлиш, който бе крайно беден и млад. Понякога в малката къща притеснено пристъпваха селянки, пребледнели от притеснение или яростно забързани, подаваха ѝ по някоя сребърна монета и тя ги водеше в покоите си. Заключваше дървените врати, но децата винаги откриваха начин да полюбопитстват - понякога зърваха пушека, усещаха миризмата на подправки и дочуваха тихия шепот на думи. Елия знаеше, че голямата ѝ дъщеря ще умре от удавяне, точно както бе познала, че мъжът ѝ ще захойка и ще се върне в семейното огнище едва след две зими, на първото разпъпване на ябълковите дървета.  Виждаше и чуваше всичко - болка, с която се бе научила да живее. Въпреки всичко, тя бе една красива, но студена кукла, с която децата дори не можеха да си играят.
За пръв път усети топлината на майчините обятия няколко седмици след като посинялото тяло на Алейн изплува на тъмния пясък. Селяните го наричаха "демон", бяха сигурни, че той я е убил. Така и трябваше да е, нали? Всеки различен бе плод на тъмните сили. Астариън бе дребен, съсухрен и крайно немощен дори за крехките си осем години. Понякога гърдите му, под които ясно се четяха недоразвитите ребра, се надигаха тежко и изкашляха струйка алена кръв по устните му. Местните казаха, че Елия правила демонични ритуали докато единственият ѝ син още бил в кошарата. Нещо се объркало, разгневила призованото същество и то нападнало детето, изсмуквайки част от душата му, преди да бъде спряно. Именно заради това изгубил цвета си, оставайки полужив и полумъртъв. Астариън не вярваше в тези истории, но все пак не знаеше, защо косата му няма златист оттенък, кожата му бе снежно бяла, а очите му блещукаха в светло сиво. Но в този момент нямаше значение, защото майка му за пръв път го придърпа силно към себе си и го прегърна, както никога до сега. Дълбоко в себе си усещаше, че времето му привършва заради проклетата болест, но това означаваше, че трябва да се добере до власт и сила възможно най-скоро.


Астариън стана любимото дете на майка си, единственият, който бе усещал майчината обич от всичкото ѝ потомство. Откри съвсем нова страна от нея - хаплива, арогантна, хитроумна и дяволита. Попи я жадно, превръщайки се в малко копие на майка си. Най-накрая Елия бе открила сродна душа в този мрачен край. Започнаха да споделят мечтите си, вкопчили бледи ръце една в друга. Слава, власт, злато - искаха всичко и заедно щяха да го постигнат. Баща му наистина се завърна, навреме да го научи да борави с меч, за да се отбранява от простолюдието, дръзнало да го нарече "демон" отново. Макар да бе научил това-онова, все пак оставаше верен на рода Бейлиш и преди всичко развиваше острата си мисъл. Майсторството на лъжата все пак течеше бурно в кръвта му, позволявайки на Астариън да развие много успешен, но не съвсем честен бизнес на търговец с луксозни стоки. Някак всичко се бе наредило, освен болката в гърдите му и кръвта, прокрадваща си път през острия нос или розовите устни. Но кога амбицията се превръщаше в още по-злокобна болест? Неговата бе изцедила цялата му същност и запълнила съществото му с яростна нужда да остави следа, каквато и да е тя.